На 7 декември 1909 година в Банско се ражда Никола Йонков Вапцаров – поетът, който десетилетия по-късно ще се превърне в един от най-разпознаваемите гласове на българската литература.
Роден в семейство с ярко обществено присъствие, Вапцаров израства между революционния дух на баща си Йонко Вапцаров – войвода на ВМРО, и просветителската дейност на майка си Елена Везюва, учителка и протестантска мисионерка. Детството му преминава в Банско, а гимназиалните си години прекарва в Разлог.
През 1926 година постъпва в Морското машинно училище във Варна. Именно там започва да оформя своя мироглед – между дисциплината на машините, тежкия труд и срещите с различни култури по време на плаванията си до Цариград, Александрия, Бейрут и Порт Саид.
След дипломирането си работи като техник в Кочериново, а по-късно заминава за София, където преминава през различни професии – огняр, работник, служител. Животът му остава далеч от литературните салони и близо до ежедневието на обикновения човек. Именно тази сурова реалност по-късно се превръща в основа на поезията му.
През 1940 година Вапцаров участва в т.нар. „Соболева акция“ за сближаване между България и СССР. Арестуван е, съден и интерниран в Годеч. След завръщането си се включва в нелегалната съпротива срещу нацисткото влияние в България.
През март 1942 година е арестуван от властите. На 23 юли същата година е осъден на смърт и разстрелян в София.
Приживе издава само една стихосбирка – „Моторни песни“. Тя обаче остава сред най-силните произведения в българската литература на XX век. Стиховете му са преведени на десетки езици, а името му получава международно признание години след смъртта му.
Сред най-запомнящите се творби на Вапцаров остава „Вяра“ – стихотворение, превърнало се в символ на човешката устойчивост, надеждата и непримиримия дух пред страха и насилието.
„Моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?“
